- Банкерът без костюм, който кара малка кола и сам си чисти офиса, мечтае за деня, в който банката ще работи без началници
- Петър Славов е председател на Управителния съвет на ПроКредит банк. Той е макроикономист, банкер, преподава по Макроикономика и История на изкуството, но най-вече - човек извън рамките и отвъд дефинициите.
- Намираме се в преподавателския център на неговите ученици по История на изкуството. Направил е този арт център до основния клон на Банката и като че ли пребивава тук по-често отколкото в нея. Тениска, суитшърт, спортни панталон и спортни обувки – Петър Славов е в обичайния си „бизнес“ аутфит. И сякаш чете мисли, защото първият ми въпрос щеше да бъде „Някога изобщо носите ли костюм?“. Сам подхваща темата:
- Знаете ли кога е единственият път, когато колегите ми ме виждат в костюм? На завършването на моите ученици по История на изкуството. Между другото темите, които подбират за своите дипломни работи, са много интересни. Те са от рода на „Какво е изкуството – манипулация или мастурбация“, „Зад смокиновия лист“, „Воайор ли съм“, „Аутопсия на един морал“. Тук се пълни цялото нещо (б.а. Сочи с ръка уютното пространство с много картини по стените). Само тогава слагам костюм. Не че се чувствам удобно в него. Но искам да дам ясен сигнал кое ми е важно. Защото това е финалът на един процес на познание, не на учене. Финал на един кратък процес на житейско вглъбяване, а не на свършване на някаква работа.
- Не вярвам да ги учите само на теория?
- Едно от нещата, на които се учим, е, че в изкуството няма красиво и грозно. Красотата и грозотата не съществуват като понятия. Те са някакви обективни категории и тази обективност е винаги различна. По някакъв начин е меркантилна, собственическа. Когато го видят и от другата страна, и същевременно са излезли сутринта от вкъщи със сериозен грим, това е някакъв житейски сблъсък, но на емоционална основа. И ми е важно да го има.
- Къде сте вие в целия този процес?
- Нахално и воайорски присъствам. Защото ми е интересно.
- Какво взимате от тях?
- Подаряват ми емоции.
- А какво им давате?
- Не знам, трябва да питате тях. Хората казват „Насила можеш само да вземеш. Насила не можеш на никого да дадеш“.
- Връщам се на костюма.
- Само че без вратовръзка!
- Добре, а колегите ви в банката нямат ли нужда да ви видят понякога в костюм?
- Да ме видят тривиален?! Мечтаят си. Особено по-посредствените колеги, на които сблъсъкът с мен винаги им е бил предизвикателство. Натискат се примерно да влязат в асансьора, но вътре се оказвам аз и те се отказват да се качат. Или пътуваме с една колежка в асансьора онзи ден и колега влиза вътре и до такава степен се ошашква, че казва „Здравей“ само на мен. Така че, много от колегите ме предпочитат тривиален. По-лесничко е.
- Но това, че сте неразгадаем, не е ли вид контрол?
- Вярно е. И то на психологическо ниво.
- Не ви е страх да се разкривате, нали?
- Изобщо. Изобщо не ме е страх!... Ей там има една червена картина. Идете я погледнете. Аз съм я правил, позирали са ми. Кой според Вас е бил разголен – те или аз?
- Зависи кой гледа.
- Със сигурност разголен съм бил аз. Така че мен не ме е страх да се разкривам.
- Връщам ви в детството и голямата ви мечта да бъдете футболист. Какво не ви достигна, за да останете в спорта?
- Най-вероятно талант. И случайността не ми е помогнала. В живота често това, което ни се случва, е плод на най-елементарна случайност. Всъщност всичко в живота е поредица от случайности.
- Но сега някой отстрани ще си каже „Случайността е била на негова страна, щом е станал шеф на банка!“. Щяхте ли да сте по-щастлив, ако съдбата Ви беше отредила друго?
- Няма как да не съм щастлив, ако децата ми са живи и здрави. Оттам нататък нищо друго няма никакво значение за мен. Аз съм си безкрайно щастлив, каквото и да ми се е случило.
- Бизнесът спорт ли е?
- Много спорт е бизнесът. И често тези успели бизнесмени са или бивши спортисти, или такива, които са участвали в съревнователни събития. Бизнесът е една голяма арена, където някой с някого се съревновава и единият успява, другият – не. Хенри Кисинджър в едно от последните си интервюта на 99 години на въпрос за неговата диета казва: „Ям по един голям шницел всеки ден. Имам много стрес, както и много спорт... но само като зрител“. Тук има много мъдрост – означава „аз не искам да се състезавам“. Защото какво значи „успех“?! Този успех няма никакво значение.
- Щом успехът не е важен, тогава какво? Играта ли?
- В нашия бизнес не можеш да си играеш. Както и в медицината. Разликата е, че ако някой лекар сбърка, може да пострада един човек. А, ако някой в нашата професия сбърка, може да пострадат цели фамилии, а дори и поколения. Не можеш да си играеш.
- Тогава какво й харесвате на тази Ваша „дисциплина“?
- Точно това. Че няма място за игра. Винаги правя аналогия с медицината, а колеги лекари потвърждават. Не можеш да импровизираш при нас. При нас пораженията може да бъдат върху много повече хора. А и по линия на икономика, ако правиш в масов контекст нещата неправилно, пораженията може да бъдат много тежки. Другото, което винаги ме е съблазнявало, е, че трябва да решаваш много бързо.
- Адреналинът Ви харесва?
- Не всеки. Знаете ли как ме е страх от височини? Дни, преди да се кача в самолет, се подготвям. До такава степен ме е страх от самолети. Преди пътувах често до Латинска Америка. Там полетите са по 12-15 часа над Океана. Заради часовата разлика оттам насам полетите са винаги през нощта. Ситуацията е - целият самолет спи. Всички спят – пътници, стюарди. Има само трима души, които не спят, и от тримата само единият е прав – това съм аз. Двамата капитани са седнали и карат самолета. Аз стоя 12 часа прав между седалките и чакам да свърши. Турболенциите, които са напълно безопасни, мен ме изкарват от равновесие. Аз ги усещам, че идват няколко секунди преди това. Както има хора, които чуват музиката по различен начин, или хора с изострено обоняние.
- Нещо правите ли срещу тези страхове?
- Не. Пробвах. Единственото решение е две чаши хубаво уиски. С хапчета не става. Не искам да разказвам до колко хапчета съм стигал, за да намеря ефекта, но няма как да го намеря, защото съм резистентен към наркотици. Аз съм от онези 5 % от хората по света, които са резистентни към наркотици.
- Новата рекламна кампания на „ПроКредит банк“ звучи доста различна от стандартните реклами на банки. Вероятно е мотивирана от самия Вас като личност?
- Аз не знаех изобщо за тази кампания. При мен дойдоха да чупят пръсти, за да ме навиват да участвам, защото си мислеха, че няма нещо, което да ме убеди да го направя. Аз се съгласих на 15-ата секунда. Първо, защото си дадох сметка колко труд са хвърлили за тази реклама. И второ, защото бяха решили героите вътре да са само и единствено служители, а не известни лица. Аз напоследък съм спрял да им се бъркам и те се дразнят. Не знаят какво мисля. Ти, като им се бъркаш, това е някаква форма на feedback (б.ред., „обратна връзка“). Най-лошият feedback е безразличието. Те затова се сърдят, че не им се бъркам. Не знаят дали ми харесва, или че до такава степен не ми харесва, че няма смисъл да го коментирам.
- Със сигурност задавате тона тук.
- Да, за съжаление. И това ми е голяма драма.
- Хората имаме нужда някой да води парада, защото това снема отговорността от нас. Особено някой, на когото вярваме.
- Има едно правило в алпинизма: когато катериш върхове, последните няколко метра никога не се изкачват. Аз нямам профил никъде – нито във Фейсбук, нито в Линкдин... Най-много да е останал профил от младежките ми години в някой развлекателен сайт. Нямам и няма да имам никога. Но ако видите някой във Фейсбук да си е постнал снимка, стъпил на връх, значи е аматьорска история. Аз никога, никога не качвам последните няколко метра, където са боговете. Да стъпиш на върха, да кажеш, „Ето, единствен съм, над мен няма нищо“ - не.
- Суеверен ли сте?
- По принцип съм, но тук няма нищо общо със суеверие.
- А какво е тогава?
- Нямам място на върха. Какво да правя там?! Позициониране на какво е? На величие, на успех? Винаги трябва да има някакво смирение. Някаква примирителност.
- Да Ви върна към хората – защо не желаете да водите?
- Вижте как обществото по целия свят започва да се диференцира. Едните искат здравата и твърда ръка, която да ги води нанякъде. Другите вървят към егалитарност. София е един от най-чистите градове в света, в които съм бил, а аз съм бил на много места. Защо е толкова чист град? Заради Терзиев? Заради Фандъкова? Не. Защото хората са се обединили и се самоконтролират да не цапат. Който и кмет да дойде, София ще е чист град. Това е негласна уговорка. Една част от обществото винаги ще търси твърдата, здрава ръка, която да взима решения. Друга част ще търси егалитарност, ще търси тази неписана уговорка между членовете. Аман от такива умни задници като мен, които са начело на някаква институция! Ще ставаме все по-малко и все по-малко, слава Богу. И няма да мога да го постигна, но идеалният ми вариант за тази банка е да няма началници. И ще работи прекрасно.
- Вие имате нестандартна вяра в хората. Какви хора са ви приятели?
- Аз нямам много приятели. И не защото съм необщителен, но разговорите с мен винаги са били затормозяващи. Хората ги мързи по принцип, особено когато трябва да работят с главата. Освен това кой иска да е приятел с the big boss (б.ред., „големия началник“), освен ако няма някаква меркантилност отзад?! Която аз веднага ще засека.
- А имате ли нужда от приятели?
- Знаете ли от какво се умира на този свят най-често? И каква е причината, водеща до най-висока смъртност. От самота. В случая говоря технократски, не говоря емоционално. Това беше научно изследване, което съм чел. По върховете винаги е самотно.
- А харесвате ли си годините и тяхното натрупване?
- Със сигурност не се плаша от годините си. Е, вероятно някои неща, които преди съм правил по-добре, вече не ми се получават. Но компенсирам с това, че мога да си позволя да правя неща, които искам. Преди 10 години това тук (б.а., отново сочи галерията и картините на учениците си) никога не бих могъл да си го позволя. Не като финанси, а емоционално. Не страдам от това, че по-голямата част от живота ми е минала. Има много хубав родопски лаф, майка ми е от Родопите. „Ако до 25 години не се ожениш, ако до 45 не забогатееш и до 65 не умреш, много ще тьоглиш“ (б.ред., от тегло, от тежест).
- Днес не само светът се променя, но и играчите в него. Някога най-добър е бил Федерер, но вече има млади момчета, които биха го отнесли на корта. Как наблюдавате света – отстрани с любопитство или отвътре, в центъра на корта?
- Живо си участвам и много даже се меся. Банката е част от този свят. Един от най-големите ни проблеми е интеграцията на хора. И аз имам основна заслуга за това. Тук нямаме работно време, не ходим с официални дрехи, не си говорим на Вие, има йерархия, но тя е някак претопена. Начинът, по който са взаимоотношенията ни тук, по който се поемат отговорности, за много хора не е окей, въпреки че е в тяхна полза. И тук се връщам на една част от обществото, която иска твърда ръка, която да ги освободи от това те да взимат решения. И когато има норми, животът става лесен.
- Какво освен турболенциите можете да предвидите?
- В бизнес порядък един мениджър живее няколко години преди другите. Мен не ме интересува какво правим днес и какво се случва тук. Мен ме интересува какво правим след 2-3 години. Аз живея тогава. Колкото и да не ми се иска, колкото и да смятам, че се е случило напълно случайно и не съм го заслужавал повече от когото и да било друг, аз съм начело на тази институция и зад мен имаме 600 души със семействата си и с отговорността към тези семейства. Имаме 50 000 клиента и няколко милиарда, които са ни ги дали да ги пазим. Ако наистина подхождам отговорно, няма как да живея в днешно време. Трябва да живея 2-3 години напред.
- Г-н Славов, трябва да приключваме това интервю. Дадохте толкова неочаквани за един банкер отговори, че се чудя как да завършим, за да не позволим и на финала да ни намерят клишетата.
- Знаете ли? Аз нямам шофьор, никога не съм имал и никога няма да имам. В София карам един Голф. Като трябва да отида до Солун или до Варна, карам Пасат. Дадоха ми едно БМВ, но му се счупи стъклото. Оправяха го няколко месеца, но аз претендирам, че още е счупено и не го карам. Нямам и секретарка. Има две момичета, които са асистенти на мен и на други 7 души. От известно време помолих чистачката да не ми чисти стаята и започнах сам да си я чистя. През това време тя може да свърши нещо полезно. Нали така?
