- Следваме моделите на заучена безпомощност и ги възпроизвеждаме, казва политологът Теодор Славев
- Не само планът "Маршал" помага на Западна Германия да стане икономическо чудо след войната. Там сигнализира всеки, който забележи нередност. В Източния блок също е пълно с катастрофи с фатален край
Загубата на Сияна изведе на преден план тъжния факт, че обществото ни се проваля в много области на живота. Въпреки че България върви напред - член е на НАТО и на Европейския съюз, стандартът на живот е по-висок в сравнение с преди 35 г., пътуваме, можем да учим и работим свободно почти навсякъде, но каквито и мерки и кампании да се предприемат през годините, не можем да спрем пияните и дрогираните да убиват деца по пътищата, не можем да изберем политици, които да свършат работа, нито да контролираме корупцията.
Продължаваме да говорим за “магистралата”,
вместо да имаме мрежа от магистрали, естакади, скоростни пътища, бърз и качествен жп транспорт.
Не можем да се похвалим с работеща правосъдна система, не можем да спрем младите хора да напускат страната, за да работят и живеят при по-добри условия. Проваляме се като общество и в усилията да спрем агресията вкъщи и навън. Наполовина намаляват преките чуждестранни инвестиции за 2024 г. спрямо 2023 г. – от 3,284 млрд. лв. на 1,5 млрд. лв., което говори за нежелана бизнес среда.
Поглеждайки назад във времето, забелязваме по-различно поведение
на българското общество. Историческата ситуация след двете национални катастрофи през миналия век например е различна, но нашите предци пак не са могли да се справят с много предизвикателства
Тогава не е имало моторизирано движение по пътищата и не са карали пияни и дрогирани, но хората са били гладни, боси и голи. Народът пак е недоволствал от политиците, защото не са успявали да реализират националния идеал. Територии са откъснати от страната - Западните покрайнини, Южна Добруджа, Западна Тракия. Преживелият три войни народ трябва да плати 2,25 милиарда златни франка репарации и да даде на съседните страни победители добитък, хиляди тонове каменни въглища и др. Вярно е, че тогава са принудили цар Фердинанд да абдикира, но това не променя икономическата ситуация.
Малко след този пореден удар на власт идва правителството на Александър Стамболийски, свалено от Военния съюз в Деветоюнския преврат, довел до кръвопролития и убийството на земеделския лидер. Нещо, което обществото не е могло да предотврати. Също както и последвалите години на терор - с атентата в църквата “Света Неделя” от страна на БКП, убийствата на македонските активисти Александър Протогеров и Тодор Александров и други, Деветнайсетомайския преврат, който забранява политическите партии. Но след всички тези размирни години настъпва
1939 г., когато България е най-просперираща
и достигнатото тогава икономическо ниво е наваксвано чак 50 - 55 г. по-късно. Очевидно неусетно страната е постигнала повече, отколкото сега.
40-те години идват с нови предизвикателства за българското общество, което отново не успява да промени случващото се. Предците ни не са могли да предотвратят т.нар. Народен съд, разстрелите и репресиите срещу инакомислещите, разправата с интелектуалния елит на нацията. Не че не е имало съпротива, но тя е била като единични прояви или на малки групи като горяните.
Ако трябва да сравним България 35 години след Втората световна война
и сега, 35 г. след началото на демократичните промени, отново забелязваме сходни черти. През 1980 г. у нас цари “зрелият социализъм” (по определението на тогавашните идеолози), в международен план започва бясна надпревара във въоръжаването. Преминал е най-мрачният период с лагерите, но за разлика от останалите бивши соцстрани няма дори опит за сваляне на БКП от власт. Индивидуалната инициатива не просто не се насърчава, но дори се спира за сметка на колективното мислене.
Много трайно тези 45 години се отразяват върху последвалото ни развитие, макар и вече да има работещи хора, които не са били родени тогава.
“Има нови поколения, но следваме моделите на заучена безпомощност и ги преповтаряме – от родителите, институциите, държавата - коментира политологът Теодор Славев от Българския институт за правни инициативи. - Няма виновни, все едно убийството на пътя се случва от само себе си.
Няма доверителни връзки между нас на ниво семейни и индивидуални контакти.
Провалихме се да изграждаме общности. Комунизмът изгради тези общности силово и отгоре с обединяваща идеология, която се оказа куха като структура. Унищожавайки ги след 1989 г., не ги заменихме с нищо ново. Не изградихме нови ценности за правилно и неправилно.
В САЩ нонстоп хората се събират, говорят си, имат активистка демократическа култура, която се учи като всичко друго. У нас не се ходи редовно в някоя общност. Иска се инициатива. Но има и по-зле от нас - македонците са пример какво щяхме да сме, ако не бяхме в Европейския съюз. Но това не може да ни успокоява.”
Комунистическото наследство се проявява и по още един начин. Европейско изследване на фаталните инциденти с моторни превозни средства в периода от 1987 до 2007 г. показва интересна зависимост - те са повече в страните от бившия Източен блок. През 2007 г. най-много такива катастрофи е имало в Литва, Русия, Украйна и Латвия, а най-малко - в Нидерландия и Швеция. В Северна и Западна Европа смъртността от сблъсък на пътя е намаляла като цяло.
В първите години след обединението на Германия нараства броят на пътните инциденти в източната ѝ част. Според проучването голяма част от тях се дължали на факта, че много
източногерманци са заменили по-бавните си трабантчета с по-мощни
автомобили и са им се радвали като деца, натискайки газта. Но има и друга причина - западногерманците, свикнали с гладки магистрали, не са се съобразявали с лошите пътища на изток и предизвиквали хаос сред пътуващите с по-нисък клас автомобили.
Отдавна в Германия катастрофите с фатален край са намалели,
с което, за съжаление, ние не можем да се похвалим. Така че не е само комунизмът. Вече 35 години живеем при различни условия.
Избираме политици, от които все сме недоволни, и всеки следващ го възприемаме като човек, притежаващ магическа пръчка. “Трябва да излекуваме синдрома на търсенето на месия и спасител – и тук, и навън, с комплекс за малоценност, че някой друг трябва да ни свърши работата – коментира Славев. – Той винаги води до разочарование. Този навик е много вреден и показва отказ от отговорност. Размива се в колективната безотговорност. Оправдаваме се с умора и разочарование, които пак са безотговорност. Казваме: “Нека някой друг да ходи и да ми гласува”. Трябва ни образование по демокрация, както и по технологии, защото настъпва нов вид капитализъм.“
През 90-те години беше утвърдена максимата “За кокошка няма прошка, за милиони няма закони” и правораздаването продължава да е мудно и неефективно по същата схема. И няма как да се появят положителни резултати, щом това са “ценностите” на системата, смятат експерти. Не размерът на наказанието, а неизбежността му води до резултат. Всички, които карат под въздействието на алкохол и наркотици, притежават мощни коли, добри финанси, могат да си поръчат “дринк енд драйв”, но въпросът е на желание, възпитание в семейството, училището, държавата – как всички те ще създадат общи ценности и морал.
“За да се превърне законът в реалност, трябват хора.
Трябва да изградим връзките помежду си, да си вярваме и помежду си, и на институциите. Ако аз се държа правилно, и институцията ще действа реципрочно. Ако си плащам данъците, няма да има институция бухалка. Иначе се превръщаме в джунгла, където оцеляват най-силните”, категоричен е Славев.
В Германия, която винаги е за пример, е прието да сигнализираш, като видиш нередност – дупка на пътя, престъпление, изгаснала лампа, каквото и да е. Такава им е културата. А у нас това го няма. Хората казват - институциите нищо не правят. Но за да осъществяваме социален контрол за справяне с големи обществени проблеми, не е необходимо просто да се възмутим.
Нека да направим сравнение как се развива Западна Германия след пълната разруха от Втората световна война.
Недостиг на храна, черен пазар,
първоначално са демонтирани всички производствени съоръжения от тежката индустрия заради денацификацията. Но в един момент се оказва, че няма кой да я извърши напълно. А у нас също не можахме да изкореним комунистическите порядки докрай.
Но за разлика от нас много бързо Западна Германия се превръща в икономическо чудо. Това се дължи главно на два вътрешни фактора - премахването на контрола върху цените и
паричната реформа от райхмарки в дойчемарки.
И ако сравним болния за нас въпрос за загиналите на пътя, там те непрекъснато намаляват след 1970 г., когато са 19 193-ма, до 1990 г. - 7906-има. След обединението отново се повишават фаталните катастрофи - на 11 300. Последните данни са за 2023-та - 2839 души.
В други области Германия 35 години след Втората световна война - около 1980 г., е доста различна от нас сега. Тогава там е било достатъчно да работи само мъжът, за да издържа жена си и децата си. Това е времето, когато се зараждат зелените движения, младежите излизат на шествия, образуват живи вериги, скандирайки лозунги за мир в условия на ескалираща надпревара във въоръжаването, докато Изтокът и Западът са в Студена война. Били са щастливи – според проучвания тогава двама от трима германци са били доволни от живота си, а четирима на всеки петима са одобрявали политическата система. Нещо, с което не можем да се похвалим.
Икономиката на Западна Германия се възстанови бързо от разрушенията по време на войната и до 70-те години тя процъфтява, ориентирана към износа.
Стандартът на живот вече е бил равен на този в САЩ
и други западни нации. Източна Германия също се възстанови и благополучието бе далеч от това по времето на комунизма, но не се изравни по просперитет със Западна Германия.
Източна Германия също се възстанови и благополучието бе далеч от това по времето на комунизма, но не се изравни по просперитет със Западна Германия. И други държави в Европа са успявали да се вдигнат от разрухата. След войната северните народи са били много бедни. В Норвегия са променили всичко това, като са инвестирали в образование.
По този модел и в България трябва да имаме национални приоритети,
които цялото общество да приема. "Но ние никога няма да сме като северните. Много си приличаме с южните народи, което не е задължително лошо. Разликата е, че италианците, гърците и испанците са имали повече време да развият демократичния си рефлекс.
Докато всеки от нас не започне да действа, постоянно ще ни се случва едно и също като в омагьосан кръг. Няма нещо, което да ни прави специални нас, българите – смята още политологът. - Имаме специфики, но моделите за изграждане на общности, гражданско общество и демократична култура са тествани и работят.
Не е необходимо да измисляме колелото и огъня. Този процес не става насилствено и не е лек в нито една държава в демократичното развитие. Ние сме облагодетелствани, че може да ги вземем наготово."
Промяната трябва да започне от всеки един от нас.
