- От затворниците в Белене научих най-много за човечеството, казва актьорът, който направи изложба след цяла година срещи с лишени от свобода
- Важно е да отидем там, където е злото, за да го изследваме и да се опитаме да го предотвратим
- Без прошка ще се изядем, а днес тя звучи архаично - като амфора, запокитена в ъгъла
- Има ли символика в това, че открихте изложбата си “На тяхно място” в най-тъжните дни за християните - в Страстната седмица, г-н Карамазов?
- Не сме търсили такава, изложбата трябваше да се открие на друга дата. Но сега, като се замисля, наистина има символика. Все пак християнството много говори за прошката, смирението, за това да не съдим другите преди себе си.
За мнозина затворниците са маса хора - всички са едни и същи, а не е така. Всеки е със собствената си история, със своя живот, с интелигентността си, с други черти на характера. Те са пъстра палитра на обществото, каквито са всички други. Беше ми интересно да проникна дълбоко в затворническия живот, защото, колкото по-навътре вниквах в него, толкова повече неща научавах за живота като цяло. Като тегля чертата, най-вероятно това е годината, в която научих най-много за човечеството.
- Какво научихте?
- Ако тръгнем оттам, откъдето идвам - професията ми и общността, в която работя, които са нетолерантни. В нашите среди има напрежение, породено от голямото его на всеки от нас. Атмосферата, която се получава в театъра, е привидно готина, но в същото време е отровна. В нея съм живял много дълго време. Аз самият осъзнавам, че съм бил такъв - бързо да осъждам, да заклеймявам някого. Дадох си сметка, че без да искам, съм се поувлякъл по общото схващане за живота. Когато започнах да се занимавам с фотография, успях да вникна по-дълбоко в историите на хората, които снимам. В затвора пък се сблъсках с неща, с които моят мозък изобщо не се беше занимавал, не бях разсъждавал върху редица сложни теми като прошката, като дълбоките истории на хората вътре. Дадох си сметка, че зад това един човек да бъде еди-какъв си и аз да го осъдя, стои история, която идва от детството му. И той е такъв, защото са му са се случили редица неща. Нямаме много време да се замисляме за това в ХХI в. Всеки път, когато някой не ти харесва или те дразни, трябва да проявиш малко търпение и да разбереш защо той е такъв. И ако намериш причината, каквато със сигурност има, ще спреш да мислиш така за него. Така започваш да живееш по-леко. Всъщност
в затвора калибрирах
определенията си за това
какво е добро и какво е лошо
Допреди това за мен лошото е било някое представление да не се получи, сериалът, по който работя, да не бъде добър, елементарни неща, които всъщност не са толкова важни.
Много често хората на свобода пропускаме да си напомним, че сме създадени по-висши от другите живи същества, имаме разум и можем да се променяме. Това се изключва за някого, който влиза в затвора - че той може да се промени. Всеки минава през такава трансформация - аз не съм същият като преди 6-7 г. Когато разбереш историята на някого, който най-вероятно ще умре в затвора, защото присъдата му е такава - доживотна без право на замяна, започваш много да мислиш - как изобщо е възможно това, как децата му са му простили. Сблъскваш се с големите теми на живота и си даваш сметка колко маловажни са повечето неща, за които се терзаеш всекидневно. Такова калибриране си направих за тази една година.
- Как изобщо актьор, фотограф стига до идеята да отиде в затвора в Белене?
- Ако хората можеха да влязат в ума ми, щяха да разберат, че това не е толкова невероятно. Като актьор може да се каже, че съм бил интерпретатор. Но когато дойде фотографията, някак си започнах да изваждам от мен нещата, които винаги са ме вълнували. Едно от тях, към което съм имал голямо любопитство, са били затворите. Черпил съм информация за тях само от книги, филми, разкази и в същото време усещах, че реалността е друга. Затова започнах да се опитвам да се внедря в тази система. Това продължи дълго. Опитах да вляза в друг затвор и благодарение на отец Йордан, който е уважавана личност в Стара Загора, успях. Той ходи в затвора там всеки четвъртък - изнася проповеди. Станахме приятели, разказах му за своето любопитство по темата и
той ми помогна да отида
веднъж в старозагорския
затвор. Толкова
беше силна емоцията!
При мен работи както актьорското, така и фотографското мислене. Това, което много ми помага, е, че аз не съдя тези хора по никакъв начин. Не знам дали е заради възпитанието, или заради характера ми, но не изпитвам гняв към тях, нито вина, приемам ги като част от нашето общество. Че така е създаден светът - има добри, но и лоши хора. Те са от лошите. Но не са се родили такива, а някак по пътя си са станали. Тази мисъл ми дава лекотата да общувам с тях и да ги приемам такива, каквито са, като хората около мен. Не виждам разлика между тях и останалите.
Когато влязох в затвора в Стара Загора, се срещнах с доста хора и видях мечтаните образи, каквито и като актьор съм си представял, че искам да изиграя, и като фотограф, че искам да ги снимам.
Цялата ми раница беше
пълна с фотоапарати,
но не можех да снимам
И това породи у мен голямо желание, което не ме оставяше ден и нощ след това. После имах още една среща в затвора в Стара Загора, защото видяха, че и лишените от свобода, и аз се чувстваме добре заедно, но така и не успях да направя проекта си в него. Знам, че темата е деликатна и няма как да дадеш пълните гаранции на ръководството, че няма да злоупотребиш с нея. Започнах да чакам, желанието ми да снимам в затвора само се засилваше. Тогава по телевизията излъчиха епизод на “Ничия земя” за затвора в Белене. Видях директорите там и си казах, че това са моите хора. Бях убеден, че ще се съгласят да реализирам своя проект. Месец по-късно, когато дойде пролетта, се качих на колата, отидох в Белене, седнах да изям дунавски шаран, за да дообмисля цялата идея. Стигнах до затвора, почуках на вратата, отвориха ми пазачите. Само се доближих до вратата, тя се отвори и ми казаха: “Какво правите, г-н Карамазов, искате да се предадете ли?”. Хората там са с много хубаво чувство за хумор, после се опознахме с всички.
- Колко хора има в затвора в Белене?
- Около 350 затворници.
- Само мъже ли са?
- Да. Затворът в Белене не е като другите заради това, че с лишените от свобода се работи по различен начин. Понятието, с което те боравят, е “динамична сигурност” - изгражда се доверие между работещите и лишените от свобода. Вярват им, че нищо не биха направили. По тази причина те не държат осъдените на до живот само на едно място, а са разпределени в целия затвор. При тези, извършили кражби или продавали наркотици, има и хора, извършили най-тежките престъпления с най-големите присъди. Там има рецидивисти, които може би доказват, че наказанието, което човечеството е измислило, не е от най-ефективните.
- Кое наказание?
- Лишаването от свобода. Разбирам, че няма как да е иначе, но вярвам, че в бъдеще ще се измисли друго. Когато ти отнемеш на някого всекидневните дейности като бързането за работа, плащането на сметки, после много трудно той се връща към тях. А 95% от затворниците излизат след изтърпяната присъда. Но след многократните влизания и излизания те започват да се чувстват по-добре в затвора. Дори правят нещо съвсем дребно, за да могат отново да се върнат там.
- Сприятелихте ли се с тях, може ли човек да е приятел с убиец?
- Да, аз съм приятел с убиец.
- Какви хора са убийците?
- Сблъсках се с много неща, за които не бях мислил преди. Например това нарицателно “убиец” е изключително гнусно. То е прекалено заклеймяващо. Сигурен съм, че в нашето общество има хора, които са извършили в пъти по-отвратителни неща - и убийства, и какво ли още не, но те нямат присъда и за тях не казваме, че са убийци. Много по-коректно е да се говори за хора, които в действителност са извършили нещо извън общоприетите норми. Защото има такива, които са го направили съвсем умишлено, но и такива, които са го извършили неволно. Прекалено голяма е темата, историите, за да може всички да ги квалифицираме по един начин.
Имам приятел сред тези хора, с когото споделям почти всичко и получавам смислена обратна връзка за това кое е правилно и кое не е. Много от тях са интелигентни и имат различна преценка, по-чиста и необременена.
- Как такива хора си прощават?
- Прощават си заради това, че с годините затвор усещат, че са прецакали самите себе си - обикновено заради силна емоция. Всички
тези убийства се пораждат
именно заради силна
емоция в даден момент
- ти не можеш да я контролираш. И тези хора почват да съжаляват за всичко, за семействата си, за изгубените години, започва да им липсва общуването с другите. Помъдряват, повечето убийства се случват в по-младите им години.
- Един от затворниците пише 12 години своята история и после ви дава своя ръкопис. Наистина ли може да го превърнете в сценарий?
- Да, в 450 страници той разказва цялата си история - от детските години. И виждаш как още там се проявяват сериозните дефицити. Нямало е какво да ядат и са го карали да краде хляб. Имал е норма за нещата, които да открадне през деня, за да оцелее. Интересувам се от години от живота в ромските махали и ходя често там. Виждам пълната мизерия, виждам как децата са на улицата, безпризорни. Какво очакваме да стане от тях? Дори в София ги има - суперсладките дечица са на улицата, 3-годишни вече знаят, че трябва да оцеляват сами. Те не могат да разсъждават толкова надълбоко кое е редно и кое - не. Така се вижда откъде тръгва всичко.
В изложбата имам и от добрите примери - хора, които вече са на свобода и се надяват никога повече да не влязат в затвора.
- Някои ви критикуват за това, че показвате в изложба хора, почернили семейства.
- Това най-вероятно е и темата, която най-много ще се обсъжда около изложбата. Бих искал да проведа разговори с хората, които мислят така.
Но какво да правя при семействата, които страдат - те са потърпевши.
Да снимам трагедията на
хората, ми се струва цинично
На тях единствено може да им съчувстваме, да се опитваме да им помогнем, а не да се навираме в личното им пространство, да снимаме болката им. Какво да научим от скръбта?
Важно е да отидем там, където е злото, за да можем да го изследваме, да го проучим, да видим откъде се заражда и да се опитаме да го предотвратим. За да не може то да се случва в такива големи мащаби и да има семейства, които след него да скърбят за близките си. В затвора можеш да откриеш проблемите на нашето общество, защото има прекалено много истории. Знам, че при 90% от тези хора всичко тръгва от детството, когато са се случвали неща, които околните може би не са забелязвали, смятали са ги за дреболия, а те всъщност са били зародишът на нещо, което след това е избило в престъпление.
Мой приятел написа преди няколко дни за проекта ми. Той обяснява как всяко общество има своето тъмно мазе, в което се случват покъртителни неща: “Място лабиринт с много врати и стаи, където няма светлина, но живеят хора. Тези хора не отиват там по избор, там се раждат или по житейския си път там се озовават. Обикновено живеят една част от живота си навън, “на светло” с останалите, но друга част от техния живот живеят в мазето, понякога сами, понякога с други като тях.
В мазето никой не обича да ходи. Някои от живеещите на светло не знаят, че то съществува, други не искат да приемат, че съществува, а трети се страхуват от него и изобщо не искат да поглеждат натам.
Има и още едни, четвърти, те не са много. Те са от живеещите на светлото, но влизат в мазето по собствено желание. Някои от тях, като излязат, запазват мълчание, а други успяват да разкажат, да покажат какво има в мазето”, написа Стоян Харалампиев за изложбата.
За да излязат хората от мазето и за да влезе повече светлина в него, просто повече трябва да отварят вратата към него.
- Не е ли прекалено жесток светът, в който живеем днес, за да отваряме вратата към мазето?
- Жесток е, но ако не го направим, мазето става по-голямо. Убийствата са симптомите на болестта. Никой не се занимава да я излекува.
- Как се лекува тя?
- Трябва да имаме повече емпатия, повече състрадание и да хващаме нещата от самия зародиш. Повярвай ми, в България има много деца, които растат на улицата, без абсолютно никой да се интересува от тях. И не само в циганските махали. Виж и интернатите, в които децата растат без родители. Оттук може да се започне. Ужасно е, убийства стават, но трябва да се заровим там, откъдето тръгва всичко лошо. И да се опитаме все пак да приемем, че на хората в затворите са им се случили отвратителни неща, за да стигнат до това, което са направили. А не са изверги, както мислят мнозина.
- И хора, чиято издръжка плащаме всички, както коментират други.
- Да, така мислят и много мои приятели.
- Какво вие не бихте простили?
- За това съм мислил доста. Дадох си сметка, че бързо зачерквам хора, и то такива, с които съм бил изключително близък. Когато видях в затвора скалите на прошката, какво е да простиш за нещо огромно, ме жегна страшно и почувствах срам от себе си.
- Започнахте ли да се извинявате?
- Да, казах си, че ще го направя с идването на пролетта. Още в първия пролетен ден направих първата крачка и все още минавам през този труден процес, особено с някои от хората. Винаги мисля за темите от затвора, за огромните, чудовищни истории, и си казвам: Моето е нищо спрямо другото. Тази мисъл ми дава лекотата да се извиня. Не знам какво аз не бих простил. Мислил съм си какво би било, ако някой убие мой близък, как бих се почувствал. 100% ще ми е зле. Хората сме еднакви. Много зле ще се почувства и човек, който е убил, ако негов близък е убит. Може би вече
започнах да вярвам в някаква
съдба, в нещо предначертано
- Вярвате ли в Бог?
- Не съм от най-вярващите, признавам си. Пак около този проект се срещнах с трима души, които са изключително вярващи. Те ми помогнаха и ми станаха близки. За тях тази тема е важна и за нея трябва да се говори. Те не съдят. Казват, че за Исус Христос всички ние сме еднакви, пред Бога всички сме равни, нека да го оставим той да съди.
Бих искал да направя анкета, която може да е част от изложбата, в която единият въпрос да е дали човекът е вярващ. Аз може да не съм силно вярващ, но около мен има много такива хора и съм взел от тях примери, устои. Баба ми беше сериозно набожен човек. Ключът може би е точно там - ако си наистина вярващ, тази тема няма да те учуди. Напротив, ще сметнеш, че е важна. И обратното.
Знаеш ли, очаквах доста по-негативни реакции за моята изложба. Но мнозинството приема темата за важна, биха дошли да видят какво съм направил и да дискутираме.
- Направихте вече няколко фотографски изложби, оставихте ли актьорството, театъра на заден план?
- Как ще съм го оставил на заден план? Нонстоп правя нещо като актьор, наскоро бе премиерата на пиесата “Трамвай Желание” в Младежкия театър. Там ролята ми е много трудна, едновременно с репетициите за нея правих изложба, пълна лудница беше! Предстоят ми репетиции, задава се най-вероятно нещо, което да направя и за телевизията. Озвучавам реклами, занимавам си се с актьорството.
- Какво още искате да направите?
- Много бих искал да покажа изложбата на света. Може би ще продължавам в посоката на социалната тематика, но трябва да видя какъв капацитет имам. Тази година в затвора беше тежка.
- Плакахте ли?
- Непрекъснато. Не можех да спя дълго време. Ходех в затвора на периоди - примерно отивах за по 5-6 дни всеки месец, нощувах в хотел наблизо. Там се държах, влизах в по-различен режим, но проблемът ставаше, като се прибирах в София. Започнах да сънувам кошмари дълго време. Тъкмо се нормализирах и пак се връщах. И после отново не можех да спя, кошмари.
Аз живея с историите
на тези хора
Не ги оневинявам, но трябва да направим всичко възможно, за да бъдат предотвратени колкото се може повече такива случаи. А това може да стане единствено след като се изучи целият път на едно престъпление.
- Колко важна е прошката в днешния свят?
- Без прошка ще се изядем, много е важна. А никой не мисли за това. Затова и вече “прошка” ми звучи като архаична дума - използваме я, сякаш е от някой филм или от Библията. Като някоя амфора, която стои запокитена в ъгъла на стаята.
- Мислите ли, че може да продължите така или ще се върнете към предишното си състояние?
- Не е моментно състояние. Това, което се случи с приятелите ми, заради което се изпокарахме, го приемах като нещо лично и отвратително срещу мен. Но след тази година в затвора започнах да осъзнавам, че всички тези скандали са дреболии. Усетих, че и мен самият това ме тормози. Осъзнах, че са абсурди тези караници и че не им се сърдя, ама наистина. Ако не беше дошло това осъзнаване в мен, нямаше да се преодолея. Тъпото е, че с тези приятели вече не можем да станем толкова близки, колкото сме били преди. Но поне няма да я има тази чернилка между нас. И ето - дойде пролетта, и започнах да искам прошка. Това е дело на годината, която прекарах в затвора. Истинско е, не се правя, ако не го усещах така, изобщо нямаше да стигна до тук.
Владимир Карамазов:
Мнозина го познават от образите му на екрана и в театъра - все пак още след завършването си на НАТФИЗ през 2002 г. става част от трупата на Народния театър и до днес е участвал в повече от 200 представления на различни сцени. От години се занимава и с фотография - първоначално съвсем любителски, а след това и професионално, като вече има няколко успешни изложби зад гърба си.
Най-личната сякаш е последната, която подреди в Националната галерия “Двореца” и откри само преди няколко дни. Озаглави я “На тяхно място”, защото в нея включи 81 фотографии, видео-и аудиоинсталации, предмети и обекти от затворническите килии. Всички те показват осъдени на лишаване от свобода в затвора в Белене, където Карамазов често ходи в рамките на една година.
