
Препълнени зали заради пиесите на Саломе Льолуш
Четирима елитни артисти представят пиеси на френската писателка Саломе Льолуш в новото пространство за театър “Артвент”. Залата се намира в Софийския университет по архитектура, строителство и геодезия. Просто казано, срещу Римската стена.
Спирам се толкова подробно на адреса, защото аз се помотах пред централния вход на този университет, а беше необходимо да продължа нагоре към колелото на трамвай номер 12 до малката пресечна уличка “Добри Войников”. Впрочем там, пред широките стълби, преди представление винаги се трупат хора. Аулата, приютила театъра, респектира с големината си и идеалния амфитеатър. Всичките 800 места, почти колкото в голямата зала на Народния театър, бяха внушително запълнени за представлението “Това не го казвай” с Теодора Духовникова и Захари Бахаров по текста на Саломе Льолуш в режисурата на Явор Гърдев.
Двамата актьори са изумителни в ролите на семейна двойка, която се дърли за дреболии от всекидневието, които обаче изведнъж порастват до глобални проблеми на социалния живот, за да спаднат отново до препъникамъни на бита. Това е постижението на Льолуш, израснала в кино-театрално семейство, оглавила на 20 години театър в Париж и отдала се на писане, донесло ѝ световна слава. Саломе Льолуш е от творците, за които се казва, че са “закърмени” с изкуство. Баща ѝ, прочутият френски режисьор Клод Льолуш, носител на два оскара, я снима в бебешката ѝ люлка, когато е едва на 12 дни... По-късно тя си партнира с Белмондо, на 16 години вече има 20 кинороли и дебютира на сцена. Вторият ѝ баща, Пиер Ардити, също оказва влияние върху развитието ѝ, дори някои от скечовете в пиесата са взети директно от семейния живот на майка ѝ с него.
Пиесата “Това не го казвай” е изградена от множество скечове, всеки от които е миниспектакъл. Във всички героите на Теди и Захари са на контрастни позиции. И двамата са речовити, неотстъпчиви, крайни, нахакани, дори арогантни. Кое е редно да кажем и кое да премълчим в семейното общуване?
Споровете започват от тъпа препирня за несполучливия сладкиш на свекървата, за да стигнат до словесни дуели за абортите, гледането на домашно порно, естетичната хирургия, смяната на пола, заниманията на дъщерята – активистка за опазване на планетата, карането на тротинетка сред движението на големия град, свободата на сексуалните връзки и сурогатното майчинство. Те обаче не издълбават пропаст, така че някой да си тръгне и да затръшне вратата завинаги. Тези двамата се обичат и не се намразват в двубоя на намеци, сарказъм, злорадство, за да се докосват често-често в изначалната си нежност. Типологичен семеен живот, както би казал режисьорът Явор Гърдев. А той е постигнал съвършенство в сценичното поведение на двамата любими за публиката артисти. Имал е шанса да работи с брилянтен текст. С всяка реплика двамата актьори сякаш разиграват футбол на финал на световно първенство, някой постоянно събаря другия в наказателното поле, следва дузпа и публиката гледа превъзбудена дали ще има гол.
Теди и Захари превръщат в атракция и най-фините движения на чувствата си, изтръгващи смях и ръкопляскания от зрителите. Това е голямата цел на диалога в текста на Льолуш, която сензационно се появи миналото лято във Варна, за да остане възхитена от представлението на Явор Гърдев.
Теди обиграва всяка ситуация в детайл и повишава тон до фалцет, когато е извадена от равновесие. Захари гледа “по-отвисоко” на ситуацията и в типичния си стил точно когато очакваш да избухне и зашлеви словесен шамар – снижава тон, гласът му става нисък, дълбок, тих, а говорът - забавен.
Двамата актьори се надиграват и с думи, и с различен театрален стил, което прави спектакъла топ.
Омагьосан от представлението по тази пиеса на Льолуш, аз се втурнах нетърпеливо към втори спектакъл по неин текст - “Заклеваш ли се в децата”, отново в залата на “Артвент”. Този път други двама майстори на сцената дават образ на чувствата на персонажите си. Весела Бабинова и Владимир Зомбори, освен че са семейство на сцената на “Заклеваш ли се в децата”, са семейство и в живота. Тъкмо щях да търся Влади Зомбори, за да го призова да се “погрижи” (като вече могъщо лице от тв екраните) за жена си, която операторът на “Капките” хващаше миналия сезон от време на време с очи, пълни с любов и сълзи.
Шегата настрана, но наистина е жалко, че не гледаме достатъчно често Весела Бабинова в нейния театър “Зад канала”, а тя е изключително талантлива в модерния смисъл на понятието, богатство на трупата, което, за съжаление, седи в трезора.
За разлика от първото представление “Заклеваш ли се в децата” има единен хомогенен сюжет, който се гради върху връзката на мъж и жена, всеки с минала история и с дете от предишен брак, но днес лудо влюбени един в друг. Те се ухажват в пожар от чувства, които се разпалват от нетърпение и жажда за милувки, за да загаснат след всяко споменаване на репликата “Заклеваш ли се в децата”. Тази реплика е като студен душ върху пожара на любовта им. Клетвата трябва да скрепи всяко обещание за вярност, но всъщност е ужасно плашеща. Може ли една такава клетва да издържи 10 години? Има ли начин да бъде тактически заобиколена?
Самата Льолуш разказва в интервюта, че баща ѝ винаги е имал свободни възгледи за любовта, имал е много жени, любовници, връзки, авантюри. Вероятно това подсъзнателно я кара да изследва любовта на двойки, продължила повече от 10 години.
Весела и Зомбори правят зрелищни детайлите в срещите на мъжа и жената - сцени, които са най-ценното на представлението. Заслужава да се отбележи, че Весела в един епизод пресъздава органично състоянието на пияна жена, попаднала в капана на малка забежка и изтрезняла рязко след неочаквана новина.
Съпрузите се хващат на призива за клетва като тържествен ход на тактиката на съблазняването, за да се отдръпнат по-късно гузни, уплашени и омаломощени. Режисьорът Крис Шарков сякаш е измерил точно температурата на всеки контакт, за да превърне в подходящ жест чувствата на двамата. И е накарал двамата артисти да се чувстват комфортно на сцената срещу 800-те зрители.
Преводач и на двете пиеси на Льолуш е Снежина Здравкова, която има огромна заслуга те да звучат толкова добре. И двете представления предлагат отлично зрелище, което вдига цената на новото артпространство и доказва, че театърът не се дели на високохудожествен и комерсиален, а на качествен и некачествен.