Композиторът умира на 12 април 2014 г.
Борис Карадимчев е автор на песента “45 години стигат”, която новороденият Съюз на демократичните сили (СДС) приема за свой химн.
Композиторът, преживял доста трудности и несправедливости по времето на соца, иска да е съпричастен с бурните събития, които заливат страната.
Той взима от в. “Демокрация” - официоза на СДС, слогана му “45 години стигат. Времето е наше”. И понеже от толкова кратки изречения е трудно да се композира впечатляващ музикален мотив, композиторът добавя още веднъж думата “стигат”.
После текстописецът Александър Петров написва няколко куплета и песента с огромна мощ завладява площадите и митингите.
... Две магически сили се борят в душата на десетгодишния Борис Карадимчев
- на музиката и на химията. И един взрив разрешава спора им. Семейство Карадимчеви вече живее в Казанлък, където бащата е летец, а малкият Борис расте като всички нормални деца със случайни мечти и спонтанни желания.
Зад вратата на стаята си офицерът Карадимчев има цигулка и когато се връща от небето и облаците, свири на нея. За удоволствие, а може би и за да прогони стреса и да успокои нервите си след полета. На момчето му хрумва, че “може да удари един лък” на тази цигулка. И започва да взима уроци при капелмайстора на полка.
Когато семейството се премества в София, той продължава с музиката. Но като ученик в елитната Първа мъжка гимназия се запалва и по магията на химията.
На тавана на къщата оборудава цяла лаборатория. Негов роднина, професор по химия, му помага не само с епруветки и колби, но и го снабдява с много елементи от Менделеевата таблица: литий, натрий, калий. Има и сяра и още какво ли не.
Веднъж Борис слага в чаша с вода парче натрий. Той се оксидира много силно и пращи с искри. Борис обаче покрива чашата с едно стъкло. Искрите възпламеняват водорода и се получава силен гръм. Младият химик преживява силна уплаха, но се отървава с незначителни повреди на дрехите.
И тогава баща му произнася сакралната реплика: “Виж какво, моето момче. Наблегни повече на цигулката, защото от фалшиви тонове никой не е умрял. А от несполучливи химически опити има и по-трагични случаи...”.
Така химията е изоставена, а младежът Борис Карадимчев се записва в консерваторията. И учи в нея цели 11 години!
Нормалния курс на обучение той завършва с две дипломи: по диригентство и по композиция. Проф. Парашкев Хаджиев обаче му дава съвет да изкара още един курс на обучение в консерваторията и да усъвършенства композирането при проф. Панчо Владигеров.
“Ти свириш по заведенията, значи ще можеш да се издържаш
и ще станеш професионален композитор”, аргументира се проф. Хаджиев.
Но дори и той не може да предвиди един инцидент, който струва на Борис Карадимчев отстраняване от консерваторията. Като отличен студент и трето дете в семейство с ниски доходи (бащата вече е пенсионер) младежът получава стипендия. Но се оказва, че не може хем да получава стипендия, хем да заработва пари като музикант по заведения.
Добри другари съобщават където трябва, че колегата им забогатява незаконно, и Борис и още един младеж са изключени от консерваторията. Само след седмица бдителните другари, които “случайно” са и от здрави партийни семейства, влизат на тяхно място във вуза.
Борис губи една година, но в последна сметка се дипломира втори път. Обаче има парадокс: оценката му по дирижиране е отличен, а оценката от втората диплома по композиране е тройка.
“Вече бях започнал да се проявявам в така наречената естрадна музика. А това не беше добър тон за моите професори, при които изучавах класическа музика - симфонична и камерна”, обясняваше парадокса Карадимчев. Той никога не дирижира въпреки шестицата, но цял живот си изкарва хляба с композиране напук на тройката.
С три дипломи Борис Карадимчев постъпва на работа в... Главна дирекция “Български цирк”. Тогава в страната има пет държавни цирка и младият специалист трябва да определя музиката на всички номера в тях. Освен това е началник на петте оркестъра под шатрите, включително и на прословутия състав “Отимистите” със Сашо Сладура.
“Оптимистите” свирят и джаз, а това не е никак безопасно в онова време. Комунистическата власт го смята за пъклена империалистическа работа, а в СССР дори има следното заклинание: “Сегодня джаз играеш, завтра Родину продаеш!”.
За три години под купола на цирка Борис Карадимчев научава не само някои от фокусите на фокусниците, но и от фокусите на живота.
После постъпва в БНТ като музикален редактор. Доволен е от новата си работа, обаче след погрома над Пражката пролет през 1968 г. настъпва здраво стягане на идеологическата дисциплина. След негово нетактично изказване е поканен да напусне телевизията. Иначе казано -
става жертва на свирепата чистка във всички медии
- БНТ, БНР, БТА и вестниците. След известно време започва работа във ВИТИЗ, където преподава филмова музика. Институтът се оказва точното място за точния човек.
Карадимчев вече е натрупал опит като композитор в различни филмови продукции. След години става професор, там се пенсионира, но и от НАТФИЗ продължават да го канят за някои курсове. Преподава и в Нов български университет.
Борис Карадимчев е автор на музиката на 40 игрални филма и повече от 120 анимационни. Как обаче композиторът стига до филмите?
Още като студент написва пиески за цигулка, които нарича “Шест музикални картини за животни”. Това са първите му професионални композиции и са одобрени от специална комисия, съставена от най-маститите композитори тогава.
Той има визуално усещане за музиката. Понякога тя може да изразява образи и дори да прави илюстративни неща - например да подскаже един галоп - как препуска кон.
Или да “показва” гръмотевици, буря, река, море...
Вероятно това негово усещане кара режисьорите да го канят за филмите си. Първи е Людмил Кирков за “Шведски крале”. После са “Момчето си отива”, за който написва мелодията на песента “Хора и улици”, изпълнена от Мими Иванова и Борис Гуджунов. Следват “Като песен” на Ирина и Христо Пискови, “Сватбите на Йоан Асен” на Вили Цанков, “Няма нищо по-хубаво от лошото време” на Методи Андонов, “Матриархат” и “Селянинът с колелото” на Людмил Кирков, “Куче в чекмедже” на Митко Петров, “От нищо нещо” на Никола Рударов... И така дълги години, чак до “Оркестър без име” пак на Людмил Кирков..
“Добрата филмова музика трябва да е в услуга на разказа и на драматургията - казваше Карадимчев. - Да дообогатява филма. “Да не се чува”, както казваме ние, и да се “лепи” на кадъра. Нека не се подлъгваме от това, че понякога има и песен. Песента е нещо популярно, което след това често излиза от екрана и тръгва по свой път...”
