Много неща са се казали и написали за последните 35 години по въпроса за особеностите на българския социализъм. Някои от тях са исторически истини, други полуистини, а трети откровени лъжи. Споменът за тази епоха е все още неясен и пълен със заблуди за част от българското общество, а книгата "Особености на българския социализъм" от Ангел Цураков (излиза с логото на Книгоиздателска къща "Труд") дава някакъв положителен принос за правилната оценка на отминалите събития, с техните плюсове и минуси за развитието на нацията ни, с необходимите изводи. Книгата е най-необходима за младите поколения, които са родени и се развиват при нови условия, но непознавайки добре миналото, поемат риска да повторят грешките на своите предци.
"Върнете ми държавата". Култовата реплика на внука на Тодор Живков – Тодор Славков, по време на участието му в реалити шоуто „Биг брадър", успя в началото да ме ядоса, признава авторът. – Когато поразмислих, стигнах до извода, че човекът е прав – средностатистическият българин при комунистическото управление не беше гражданин, а поданик, следователно държавата не беше негова. Тя беше на Партията, на хората, които олицетворяваха системата и контролираха обществото, на внука на Тодор Живков. Това изказване на наследника на Първия – в същността си банална подигравка с нацията ни – ме мотивира да си припомня и да опиша впечатленията си от времето на комунистическото управление. Видяно от очите ми и усетено в емоциите ми от около 1965 година до ноември 1989 година. Това са мои виждания и разсъждения, които почиват върху исторически факти, статистика и документи, допълнени от натрупания ми опит като историк и гражданин (поданик) на България".
Въпросът за правилната оценка от българското общество за управлението на Комунистическата партия през периода 1944–1989 година е особено важен за българската история. Изпълнен с митове и легенди, силно повлиян от неуспехите на прехода и „затворените" български и съветски архиви, той продължава да разделя българското общество, стимулира емиграцията („Какво да правя тук, където не може да се търси промяна") и е основна пречка за намиране на обща националнообединителна идея. България (заедно със Сърбия) се оказва държавата, в която носталгията по комунистическата диктатура е най-силна в Европа – според официалните допитвания на различни родни и европейски социологически агенции всеки трети българин изказва съжаление за рухването на социалистическата система.
За причините, довели до края на комунизма, се обвиняват знайни и незнайни наши и чуждестранни персонажи и организации, без да се преценяват настъпилите дълбоки промени в обществото като един неизбежен национален и световен процес. Информацията за това колко е бил прекрасен животът от 50-те до края на 80-те години на миналия век продължава да се предава от поколение на поколение в много семейства, подпомогната от недостатъчно реформираната образователна система и част от медиите. Остава все пак надеждата, че съвременното образование, прагматичността, връзките и свободата спрямо света и най-вече с Европейския съюз ще стимулират следващите поколения да намерят верния път към оценката на периода и поуките от него.
Авторът все пак е далеч от мисълта, че всичко през тези 45 години комунистическо управление е негативно. Но общата оценка за периода е ясна – загуба на национален дух и идеал за сметка на интернационализма, нисък жизнен стандарт и демографска криза, идеологизирано образование, разделяне на обществото на привилегировани и потиснати социални групи, прекъсване на най-важните културни традиции на населението и на връзките му със земята, рязко ограничаване на социалните свободи, на икономическите и културните връзки с водещите европейски и световни държави.
Много показателно, според автора, е едно изказване на Тодор Живков, дни преди да бъде свален от враст. А именно оценката, която ръководителят на БКП и на българската държава от 1956 до 1989 година дава на комунистическия режим, завоалиран като социалистическо управление: „Социализмът е едно недоносче, все едно да направиш покрив на къща, на която не са изградени стени!". Цитатът е част от речта му, произнесена в резиденция „Бояна" на среща на партийния ни елит във връзка с Международния ден на печата – 1 ноември 1989 г. Девет дни по-късно най-близкото му обкръжение го сваля от власт.
Изданието е финансирано от Министерство на културата и поради лимитирания тираж най-сигурно е да се закупи тук:
https://www.trud.cc/?cid=9&pid=11269
ЗА АВТОРА
Ангел Цураков е роден на 26 юни 1959 г. в град София. Завършва средно образование в 14 ЕСПУ „Проф. д-р Асен Златарски", София. През 1984 г. завършва магистратура във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий" в град Велико Търново с професионална квалификация – „специалист историк и учител по история". Защитава професионална квалификация по география и икономика в СУ "Св. Климент Охридски", София. Работи като сътрудник в Централен държавен исторически архив, журналист и редактор в сп. „Отечество" и сп. „Български дневник", преподавател в сферата на средното образование в България и Чешката република. Гост-лектор по теми, свързани с българската национална история в Карловия университет, Чехия.
От 1980 г. активно сътрудничи на различни периодични издания в България – сп. "Общество и право", "Отечество", "Сигнал", "Български дневник", в. "Орбита", "Народна младеж", "Стандарт", "Епоха", "Демокрация". Има публикации в български периодични издания в Чешката република. През 1996 г. издателство "Гея Либрис" публикува първата му книга – "Правителствата на България – 1879–1913 г.". През следващите две десетилетия в сътрудничество с издателствата „Д-р Петър Берон", „Труд" и „Изток-Запад" публикува книгите – "Българските правителства – 1913–1944 г.", "Българските правителства – 1944–1954 г.", "Политици, процеси, атентати", „Енциклопедия на правителствата на България – 1879-2001 г.", "Енциклопедия на правителствата на България – 1879–2005 г.", "Енциклопедичен справочник на Народното събрание на България – 1879–2003 г.", „Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България – 1879–2008 г.", „Управляващите политически партии в България – 1878–2010 г.", "Дневникът на Джапунови". Част от книгите са използвани като задължителна учебна и справочна литература по специалностите "Право" и "История" във висшите учебни заведения в България.
Ангел Цураков не е членувал в политически партии, както преди 10 ноември 1989 г., така и след демократичните промени.
"Особености на българския социализъм"
Ангел Цураков
Стр. 284
Цена18,00 лв.
ОТКЪС:
Какво можеше да се намери в българските магазини за хранителни стоки през социалистическата епоха
Дефицит в социалистическа България съществува и в снабдяването с храни. Той не се усеща толкова осезаемо в големите градове, на първо място в столицата, колкото в малките населени места. В тях се разчита основно на самозадоволяването с хранителни продукти – повечето семейства гледат домашни животни, обработват частно малки поземлени площи, приготвят консерви от месо, зеленчуци и плодове. Така и наследниците им, преместили се в градовете, получават значителна материална помощ. В полупланински градове (като Омуртаг, където често пътувахме при родителите на съпругата ми) частна селскостопанска дейност не може да се извършва, селището е малко, земята е камениста, дворовете са по стотина квадратни метра, няма традиции в отглеждането на зеленчуци и домашни животни. Снабдяването с хранителни продукти за магазините е нередовно.
Няколко дни преди да тръгнем на гости в Омуртаг предупреждавахме близките ни да се „запасят" със стоки предварително, а месото обикновено купувахме от София.
По отношение на развитието на селското стопанство и хранителната промишленост социалистическият период може да се раздели на три етапа: първият – на насилствено коопериране, избиване на над 70 на сто от домашните животни, масово преселване на най-добрата част от българското население в градовете и икономически колапс; вторият – на постепенно частично възстановяване на българското селско стопанство чрез ТКЗС; третият е свързан със създаването на аграрно-промишлени комплекси (АПК), което през 80-те години на ХХ век обезлюдява селата и предизвиква криза в сектора непосредствено преди падането на Тодор Живков от власт. Тази криза продължава и през 90-те години на ХХ век, но вече поради други причини.
Един от опитите за разрешаване на продоволствената криза при социализма е чрез раздаване на места за лично ползване на базата на постановления на Министерския съвет. През 60-те и 70-те години на ХХ век на много служители в София са раздадени пустеещи места, които не са атрактивни за ТКЗС/АПК. Тези земеделски терени (с. Побит камък, гр. Елин Пелин, районът на язовир "Искър") постепенно се превръщат във вилни зони на София и също подпомагат снабдяването с храни на столицата. Подобна е политиката и в други по-големи градове.
Колкото повече се засилва продоволствената криза в социалистическа България, толкова по-разнообразни и странни стават опитите на управляващите да се справят с нея. В битката за повече селскостопанска продукция са включени администрацията и служителите в селата и по-малките градове. Те се задължават в извънработно време да отглеждат определени площи със зеленчуци, които се продават на държавата на ниски изкупни цени.
Аз бях включен в такъв експеримент през 1984 година, когато по разпределение работех и живеех в с. Габровница. Като учител в местното училище по заповед от Районния комитет на БКП ме задължиха, заедно с останалите ми колеги, служителите в общината, детската градина и т.н., да засадя, отгледам и прибера реколта от домати на участък, не по-малък от 500 квадратни метра. Отказът да се изпълни поставената задача беше равносилен на уволнение.
Мястото за зеленчуковата градина беше предварително разорано от трактористи на стопанството, доставен ни беше разсад, осигурени ни бяха тор и вода за напояване. Земята беше плодородна, годината – подходяща за отглеждане на домати, и след тримесечни усилия започнахме да прибираме реколтата. Резултатът за мен беше: прибрани над 1400 килограма домати за консервиране. Когато предадохме реколтата и ни удържаха пари за оран, вода, тор и т.н., се оказа, че получаваме по 2,5 стотинки за килограм домати, общо 34–35 лева. Спечелените пари се равняваха на една бутилка уиски по тогавашни цени. Три месеца усилия, плащане на транспорт и накрая – една бутилка уиски. На следващата година отново ни накараха да вземем „домати на акорд". Подписахме договорите, но не положихме почти никакви усилия и реколтата беше катастрофална.
Държавните предприятия изкупуват за жълти стотинки селскостопанската суровина от селяните, а цените на готовата продукция на пазара са високи. Например свинското месо се изкупува от селяните на цена един лев за килограм живо тегло, а котлетите в магазина са по 4 лева за килограм, свинският бут – по 3,60 лева, луканката – по 11 лева, и т.н. Изкупната цена на литър краве мляко е не повече от 0,20 лева, а кашкавал „Витоша" се продава в магазина за 3,00–4,00 лева. Резултатът от тази държавна политика е по нататъшно обезлюдяване на българското село и намаляване на частно гледаните животни и земеделски култури.
Днес много често, когато се говори за периода на социализма, един от основните аргументи за носталгията по това време са ниските цени на част от хранителните продукти и на енергийните източници. Разумните хора знаят, че за да има ниски цени на пазара, някой трябва да е произвел продукцията срещу мизерно заплащане или тя да бъде дотирана за сметка на други производства.
Хората по време на социализма бягат от контрола на държавата в градовете, където заплатите са по-високи, или се ориентират към частно производство, което реализират на свободните пазари.
От 1980 година, въпреки предприетите мерки, добивите в животновъдството и растениевъдството не могат да задоволят нуждите на българите. Страната ни не успява да изпълнява ангажиментите си и към основния си търговски партньор – Съветския съюз. Това води до обтягане на отношенията между двете държави и в крайна сметка до отказ на „Големия брат" да продължи търговията с България по старите правила на СИВ.
През зимата на 1988 година, както споменах, посетих Съветския съюз – Киев, Москва, Ленинград. Красотата на Москва и Ленинград рязко контрастираха с празните магазини и зле облеченото население. Войната в Афганистан беше изтощила икономиката на огромната държава и беше ясно, че ще се търсят нови пътища за развитие. При един от магазините за плодове и зеленчуци в Москва видях огромна опашка. Приближих се до щандовете, продаваха български домати – щайгите бяха мръсни, а по доматите имаше кал. Почуствах се крайно неудобно, въпреки че никой не знаеше, че съм българин. За себе си разбрах, че нещата няма да продължат по стария начин на сътрудничество.
Години по-късно вземах интервю от Георги Андреев Атанасов, бивш министър на информацията и съобщенията и заместник-председател на Държавния съвет през 70-те години на ХХ век, ръководил преговорите за новите българо-съветски икономически договори през 1985–1986 година. По време на разговора ни той спомена, че преговорите за бъдещи търговски договори между двете държави вървели много трудно, основна причина било неизпълнението от страна на България на договореностите за доставка на земеделска и животинска продукция за Съветския съюз. Един от съветските преговарящи ехидно го попитал: „Вие докога ще храните народите ни само с паста за зъби „Поморин"?". Срещата завършила катастрофално за българската делегация и при завръщането си в София той и колегите му били уволнени по заповед на Тодор Живков. Малко по-късно бил изпратен като посланик в Норвегия.
През този период беше обществена тайна, че станалите неудобни за управляващите висши партийни функционери (Георги Атанасов беше член на ръководството на БЗНС и ОФ) се отстраняват чрез изпращането им на дипломатически постове в държави, с които връзките ни не са много активни, но пък командировъчните се изплащат в конвертируема валута.
В резултат на засилващите се проблемите в селското стопанство на България в началото на 80-те години на ХХ век количествата на хранителните стоки по магазините намалява, а цените се увеличават. Реалната годишна инфлация през периода 1983–1989 година е около 10 процента. Най-често използваният трик за увеличаване на цената е смяната на етикета и името на продукта. Монополите в хранително-вкусовата промишленост, като „Родопа", сменят името на колбаса, добавят някаква евтина подправка, например чубрица, и "новият" артикул вече е с 20–30 на сто по-скъп. Цигарите "Стюардеса" се превръщат в двойно по-скъпите "Средец"... Бързото поскъпване на основни стоки не е пропуснато от българския народен фолклор, който ражда редица крилати фрази за кризата като: „Благодарим ти, Партио любима, за повишението на бензина, а за шоколада и яйцата, ще ти благодарят децата".
В средата на 80-те години в редовите български магазини за хранителни стоки има два-три вида сирене, един-два вида кашкавал, един вид гроздова, сливова и плодова ракия, полусухо бяло и червено вино, кренвирши от пилешко и свинско месо, хамбургски салам, соеви продукти, имитиращи месо, соеви бонбони (шоколадовите бонбони „Фини млечни" и „Пияни вишни" бяха рядкост) и др.
През целия период на социализма за няколко основни хранителни продукта има завишени изисквания за качество по БДС – краве и овче сирене, кашкавал, кисело и прясно мляко, но като се има предвид, че предприятията са държавни, контролът, осъществяван върху тях от други държавни институции, е спорно ефективен.
Виното и ракията, предлагани на българския пазар, са нискокачествени. Добрата продукция се изнася по „второ" направление за конвертируема валута.
Едно от нещата, с което много се спекулира от привържениците на социализма, е качеството на храните, произвеждани тогава. Дори и днес част от рекламите по медиите са в този тон: „Сиренето от едно време", „Олиото от моето детство" и др. Съществуването и отчасти спазването на БДС обаче невинаги означава, че храната е качествена. Просто информацията по времена социализма, за това какво ядем, е много по-оскъдна.
За да не бъда голословен, ще приведа няколко примера. В средата на 70-те години по магазините за хранителни стоки се появява нов, трети вид сирене (освен краве и овче), което се нарича „Дунавия"; то е сравнително скъпо – 4 лева, цена, която днес съответства на 24–30 лева. Сиренето е много мазно и майките масово го купуват за децата. По-късно става известно, че в него се влага като суровина, освен мляко, и палмово масло.
Друг пример, отнасящ се за качеството на стоките през този период, е свързан с колбасите – цената на пилешките кренвирши е 2,60 лева, а цената на цяло пиле – същата. За да бъдат направени от пилето колбаси, трябва да се отстранят костите – около 30 % от цялото пиле. Месото трябва да се отдели от скелета и кожата, да се обработи (варене, пушене, смилане), да се сложи в опаковка. Когато крайната цена отново е 2,60 лева, означава, че голяма част от съдържанието на тези кренвиши са евтини хранителни добавки, най-често соя. Подобно е положението и с хамбургския и телешкия салам, със свинските кренвирши. Най-евтиният салам, рекламиран от „Родопа" като изработен от чисто месо, струва 1,80 лева и е известен сред софиянци с прозвището "кучешка радост". Можем само да гадаем какво е било съдържало на този колбас, при условие че цената на килограм свинско с кокал беше между 2,60 и 3,20 лева.
Най-масовият използван от българите хранителен продукт е направен от бяло брашно – ръчен и заводски бял хляб. Съдържанието на въглехидрати в него е над 60 процента. На пазара се предлага още хляб „Добруджа" и „Типов". Нямам спомени да се е продавал диетичен хляб.
Ако не са били използвани масово изкуствени торове по време на социализма, къде е отивала основната продукция на огромните ни химически заводи? Защо поддържахме стотици самолети за пръскане на хербициди в селскостопанската авиация? Как успяхме да опазим чистотата на храните при масовото използване в селското стопанство и бита до началото на 70-те години на канцерогения ДДТ? Не изядохме ли реколтата от 1986 година, напоявана от радиоактивните дъждове след Чернобилската авария? Азбестът, който също се оказа канцерогенен, масово се използваше в строителството и напоителните системи.
Откога започва влошаването на качеството на българската храна? Процесът е дълъг и е свързан с развитието на нашата и световната химия, както и на ангажиментите ни към Съветския съюз и проблема с намаляващото селско население.
Още в началото на 50–те години при образуване на ТКЗС броят на животните и добивите в растениевъдството катастрофално намаляват. За да се изхрани населението и да се изпълняват задълженията откъм износ на храни в Съветския съюз, ръководителите на българската държава започват масово да прилагат нов подход – механизация и увеличаване на средствата за растителна защита. Нископродуктивните български породи животни са заменени с холандски и германски, които са много по-продуктивни, но не толкова вкусни като месо и мляко в сравнение с нашите. Нарастващите нужди от храни води и до разработване на проекти, свързани с ГМО, широко дискутирани дори от ЦК на БКП (има няколко публикувани стенограми на заседания на комунистическия ни елит, посветени на тази тема). Колко от тези проекти са се осъществили, е трудно да се проследи, но в името на запазването на властта българските комунисти са готови да въвеждат режим на тока, да скриват истината от хората за катастрофи като Чернобил, да изхарчат пенсионните влогове и влоговете в ДСК, да използват ГМО... без за това да знаят други хора извън близкото обкръжение на Вожда..
Ето цените на част от хранителните продукти, тютюневи изделия и спиртните напитки от този период (1983–1986 година):
Краве сирене, 1 кг – 2,40–3,40 лв.
Овче сирене, 1 кг – 4–5 лв.
Сирене „Дунавия", 1 кг – 3–4 лв.
Кашкавал „Витоша" от краве мляко, 1 кг – 4–4,50 лв.
Кашкавал от овче мляко, 1 кг – 5–6 лв.
Прясно мляко (краве), 1 литър– 0,25–0,30 лв.
Кисело мляко, 500 мл– 0,22–0,32 лв.
Хляб („Добруджа", бял), 1 кг – 0,22–0,32 лв.
Бяло вино „Димят",полусухо, 700 мл – 2–2,40 лв.
Червено вино „Манастирско шушукане" и „Меча кръв", полусухо, 700 мл – 1,80–2,40 лв.
Гроздова ракия, 700 мл – 4 лв.
Сливова ракия, 700 мл – 4 лв.
Плодова ракия, 700 мл – 3,20 лв.
Свинско месо с кост, 1 кг – 3,20 лв.
Телешко месо с кост, 1 кг – 4,20 лв.
Свински котлет, 1 кг – 4 лв.
Пилешки кренвирши, 1 кг – 2,60 лв.
Свински кренвирши, 1 кг – 3,20 лв.
Цяло пиле, 1 кг – 2,60–3,20 лв.
Свинска шунка тип „Пражка", 1 кг – 6,50 лв.
Луканков салам „Амбарица", 1 кг – 9,80 лв.
Луканка, 1 кг – 8–12 лв.
Консерва „Русенско варено", 125 грама – 1,20 лв.
Консерва с пастет „Апетит" – 0,55 лв.
Консерва с риба „Копърка" – 0,28 лв.
Консерва със скумрия „Рибна салата" – 0,65 лв.
Банани – 2,00 лева.
Портокали и мандарини – 1,00–1,20 лева.
Цигари „Средец" с филтър – 1,20 лв.
Цигари „БТ" – 0,80 лв.
Цигари без филтър „Слънце" – 0,32–0,40 лв.
Цигари „Варна", без филтър – 0,20 лева.
Цигари „Камел", „Марлборо" – 1,80 лева
Бутилка кока-кола, 250 мл – 0,25 лв.
Бутилка „Швепс", 250 мл – 0,15 лв.
Бутилка „Алтай" и „Лимонада", 250 мл – 0,10 лв.
Бутилка българска бира, 500 мл – 0,24–0,35 лв.
Източногерманска бира „Радебергер", в заведение – 1,00 лева.
Бутилка олио – 0,80 лева
Баклава или торта в сладкарница, за парче – 0,30–0,40 лв.
Кифла „Осморка" – 0,12-0,20 лв.
Боза, 200 или 400 мл – 0,06–0,12 лв.
Обикновена вафла – 0,08 лв.
Вафла „Морена" – 0,15 лв.
Кутия обикновени шоколадови бонбони „Лилия" с 6–8 % какао – 0,80–1,20 лв.
Шоколад „Крава", 100 г – 1–1,20 лв.
Кебапче или кюфте в закусвалня – 0,25–0,35 лв.
Пържола в ресторант – 2,50–4,50 лв.
Шопска салата в квартално заведение – 0,60–1,00 лв.
Гроздова или сливова ракия в квартално заведение, 100 мл – 0,60–1,00 лв.
В началото на 80-те години в София трудно се намираше бутилирана бира в магазините. Спомням си един куриозен случай с моя позната, която лежеше за раждане в Акушеро-гинекологичната болница на Медицинска академия. Обади ми се по телефона (не успяла да се свърже с мъжа си) и ме помоли да й занеса бира, защото много й се пиело. Тръгнах по магазините за хранителни стоки, но никъде не намерих бира. Накрая влязох в близката гостилница „Славия", взех една наливна бира и потеглих към Медицинска академия. Жената слезе на двора, изпи бирата и до вечерта роди. И до днес често се шегуваме с нейното семейство във връзка с този случай.
Техника, комуникации и транспорт
Парите никога не достигат за нуждите на социалистическата ни родина. Въпреки че се отчитат резултати от порядъка на 6–8 процента годишен прираст на БВП, в много от секторите на икономиката финансирането е слабо. Това се вижда добре и в транспорта. България не разполага с магистрали, няма градско метро, средната скорост по железопътните линии е 50 километра в час. Детството и юношеството ми са свързани с трамваи, останали от 20-те и 30-те години на ХХ век. Белгийските трамвайчета с дървени седалки и трудно затварящи се врати, без работещи отоплителни инсталации в продължение на няколко десетилетия превозват успешно софиянци. Ние, като ученици, се качвахме и слизахме в движение от мотрисите, рисувахме през зимата по заледените отвътре стъкла. Тези трамваи се запазват до края на 80-те години на ХХ век, когато постепенно са заменени от произведени в България мотриси, които не са с по-добри технически качества от предшествениците си.
Железопътният транспорт се осъществява основно с дизелови и електрически локомотиви, произведени в Чехословакия, и вагони източногерманско, полско и съветско производство. Приоритет за железопътният транспорт е обслужването на икономическото производство. Скоростта на влаковите композиции е ниска както поради качеството на машините, така и поради особеностите на българския релеф (скоростта в Искърското дефиле и до днес е средно 30 километра в час). Сравнително малката жп мрежа в България, значителният брой товарни влакове, обслужващи промишлеността, и трудностите, свързани със закупуване на личен автомобил, причиняват огромни проблеми при придвижването на големи групи пътници, особено по време на празници. Пълни с правостоящи хора коридори, пътници в тоалетните и пътуване на разстояние 300 километра за 13–14 часа са обичайно явление в железниците. Като към това прибавим мръсотията, неработещото или прекомерно силно парно, непрекъснатите конфликти между пътниците за места, задръстването на вагоните със стоки и селскостопанска продукция, ще можем да си обясним днешната пристрастеност на българина към самолетите и автомобилния транспорт.
Запомнил съм един интересен случай от началото на 80-те години на ХХ век, свързан с жп транспорта. Във връзка с 1300-годишнината на българската държава екип от инженери и конструктори към БДЖ поема ангажимент да конструира български електрически локомотив. Притиснати от кратките срокове, българските специалисти конструират набързо машина основно от резервни части за чехословашка мотриса. Чехословаците разбират за нововъведението и вдигат международен скандал в СИВ.
През 60-те и 70-те години на ХХ век собствените коли са малко. Първоначално българинът не гледа с особено доверие на автомобилите и въпреки че на пазара са пуснати свободно „Трабант" и „Москвич", през 1961 г. закупените превозни средства са незначителен брой. Днес виждам две причини за това – високата цена („Трабант" –през 1962 година струваше 2000 лева при средна заплата 80 лева на месец) и мечтата на българина да има собствена къща или апартамент,която надделява над стремежа за независимо придвижване. Друга пречка за закупуване накола е липсата на интерес на българите от по-малките селища към туризъм. Все още почивните станции са малко, а огромна част от селяните имат ангажимент с домашни животни, които няма на кого да оставят.
Има и още една пречка пред масовото налагане на личния автомобил – лошите пътища. Огромна част от пътната мрежа в България е изградена от павета или трамбовани камъни, липсват елементарни пътни съоръжения, знаци и маркировка. При много от по-малките реки преминаването на превозните средства се осъществява без мостове. Пътуването е бавно и опасно, пукането на гуми – ежедневие. Пътят от София до Приморско продължава 12–14 часа. Понякога, за да не пътуваме през нощта, след цял ден изнурително пътешествие преспивахме в Айтос и на другия ден към обяд се добирахме до морето. През 80-те години на ХХ век пътните комуникации значително се подобряват, но България така и не успява да построи своя магистрала до началото на промените.
Въпреки че нямахме жилище, родителите ми купиха кола още през 1962 година. Трабантът ни служи до 1993 година и въпреки че през последните години от живота си беше повече обект на присмех, а не на възхищение от страна на съседите, никога не ни изостави на пътя и ни осигуряваше този важен комфорт на самостоятелно придвижване.
От втората половина на 70-те години притежаването на кола се превръща в цел на почти всяко българско семейство. Закупуването на автомобили става изключително трудно. Правят се вноски по 2000 лева (без никаква лихва) към държавната „Мототехника", която осигурява вноса на автомобили. Възможностите за закупуване са само за автомобили от социалистическите страни – „Трабант" и „Вартбург" от ГДР, „Шкода" от Чехословакия, „Жигули", „Лада", „Москвич" и „Волга" от Съветския съюз. Най-търсеният автомобил е съветският „Жигули" и по-късно – „Лада", които са по лиценз на „Фиат" и се нареждат на 28-о място в класацията на европейските автомобили в началото на 70-те години на ХХ век.
България произвежда за кратко лицензни коли на „Рено", а по-късно и „Москвич" в заводите в Ловеч.
Чакането за нов автомобил продължава с години. През 80-те години всяко трето семейство има влог за кола на стойност 2000 лева. Някои от тези влогове престояват повече от 15 години, много от тях, дочакали края на 80-те години, са изядени от инфлацията. На „свободно" новите автомобили „Лада"се продават от собствениците на 2–3 пъти по-висока цена от продажната в „Мототехника" и достигат 22–23 хиляди лева. Има спекуланти, които си правят по няколко вноски през две-три години и когато получават кола, я карат няколко години, продават я изгодно и отново вземат нова кола от поредната си вноска.
Без ред можеше да се закупят само автомобили от „Кореком" с бонове или валута от хора, получили наследство от чужбина или на работа там. Цената на тези автомобили излиза много „солена", защото държавата обменя долара за по-малко от лев, а реалната стойност на тази най-масова конвертируема валута е поне три пъти по-висока.
Самолетният транспорт в България се осъществява единствено от държавна компания „Балкан". Всички самолети са съветско производство. Външните линии се обслужват от самолети модел Ту-134, Ту-154 и Ил-62, а вътрешните между София, Русе, Варна, Велико Търново, Горна Оряховица и Пловдив – с моделите Ту-134 и Ан-24.
Често пътувах с Ан-24 от София до Велико Търново и Търговище. Самолетчето беше малко, двувитлово, ламперията му трепереше силно от работата на двигателите, но се твърдеше, че е най-сигурният самолет в авиацията и в България никога не е имало произшествие с него. Най-важното беше, че стигах до Горна Оряховица за 35 минути. При най-малките атмосферни проблеми, особено през зимата, полетите се отменяха и пътуването се осъществяваше принудително с железопътен транспорт за 10–14 часа при ужасни условия.
Автобусният транспорт използва основно амортизирани автобуси, без добро отопление и климатик. В София автобусният превоз се осъществява от унгарските „Икаруси"и руски и чешки тролейбуси. България произвежда по лиценз на „Сетра" и „Ман" автобуси „Чавдар" в Ботевград, Омуртаг и други градове, с които се обслужват междуградските линии.
Един от трудно разрешимите битови проблеми през периода на социализма беше свързан с възможността да притежаваш собствен домашен телефон. Повечето от семействата в големите градове чакаха с години да им излезе „телефонен номер", за да се ускори събитието се използваха роднински връзки, дребни услуги и подкупи, приятелства. Когато най-после мечтания телефон се появяваше в апартамента, най-често се оказваше, че той е дуплекс, тоест предоставената телефонна линия се ползва и от друго семейство. Цените на телефонните разговори бяха ниски и това даваше възможност да се говори с часове. Естествено, толкова продължаваше и чакането от страна на другото семейство да се освободи линията.
Когато пристигнеше на Черноморието, една от първите задачи на почиващият българин, беше да се нареди на километрична опашка пред местната пощенска станция, за да проведе междуградски разговор. Чрез него се уведомяваха роднините, че пътуването е било успешно. Ако те нямаха собствен телефонен пост се безпокояха съседи, които разполагаха с такъв. При спешни случаи отново чрез пощата се изпращаха обикновени или бързи телеграми
